Харлан Коубън – „Непознатият от гората“ (откъс)

Повелителят на вашите безсънни нощи пак е тук! Майсторски композираните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни”, „затрогващи и мъдри”, „превъзходни” и „задължителни четива”. Ето че дойде ред на нова порция психологически съспенс.

В „Непознатият от гората“ (превод: Венцислав К. Венков, 440 стр., 20 лв.) човек, чието минало е забулено в неизвестности, трябва да намери изчезнала тийнейджърка, преди изчезването й да доведе до катастрофални последици за близките ѝ… и за света. Мъжът, известен като Уайлд, е загадка за всички, включително и за него самия. Преди десетилетия са го намерили в диво състояние в гората, без никакви спомени за миналото. След като не успява да установи произхода му, полицията го предава за отглеждане от социалните служби. Трийсет години по-късно Уайлд все още не знае откъде идва и отново живее в гората извън града – доброволен изгнаник, който се чувства добре само сред природата и поддържа дълбоки връзки с броени хора. В търсенето на изчезналото момиче го ангажира Хестър Кримстийн – водеща на телевизионно предаване на правни теми. Междувременно в града се появява и група бивши военни експерти по сигурността и случаят се разраства далеч извън пределите на мирното предградие.

Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е култов автор на психологически трилъри, създател и продуцент на популярни телевизионни предавания. Автор е на десетки романи, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Коубън е първият писател, носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. През 2011 година Коубън получи Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към артисти със специален принос към културата на международно ниво. Неговите романи са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на реалността.

ОТКЪС

Харлан Коубън – „Непознатият от гората“

Из вестник Норт Джърси Газет, 18.04.1986 г.

НАМЕРЕНО ГОРСКО „ДИВАЧЕ“
Това ли е „истинският Маугли“?

УЕСТВИЛ, НЮ ДЖЪРСИ – В едно от най-невероятните събития от последните десетилетия туристи налетели в щатския планински резерват „Рамапо“, в близост до крайградския район Уествил, на живеещо в диво състояние момче с вид на шест до осемгодишно. Не помалко учудващ е фактът, че властите нямат никакво понятие кое може да е момчето и от кога живее там.
Както го описва Орен Кармайкъл от уествилската полиция, „Все едно гледаш Маугли от филма „Книга за джунглата“.
Момчето, което говори и разбира английски, е намерено от двама туристи от град Клинтън, Ню Джърси – Дон и Лесли Кац.
„Почиствахме подир себе си след пикника ни, когато чухме някакво шумолене в гората – разказва господин Кац. – Първо се уплашихме да не е мечка, но после видяхме съвсем ясно, че е бягащо момче.“
Три часа по-късно мършавото парцаливо момче е открито от горски надзиратели и служители на местната полиция в импровизиран бивак.
„На този етап не можем да кажем нито колко дълго е живяло в щатската гора, нито как се е озовало там – казва шефът на щатската паркова полиция Тони Ориджема. – Момчето няма никакви спомени за родители или други възрастни хора. Отправили сме запитвания до други правоприлагащи органи, но те не разполагат с данни за липсващи деца, които да съответстват по възраст и описание на намереното.“
През последната година има няколко сведения за подобно „диво дете“ и „Тарзанче“, които се възприемат най-вече като израз на новопоявила се градска легенда.
Според туриста Джеймс Миньоне от Мористаун, Ню Джърси, „видът му е такъв, сякаш някой още от рождение го е зарязал в пустошта“. „Не познаваме по-странен случай на оцеляване – твърди полицейският шеф Ориджема. – И не можем да преценим от колко дни, седмици, месеци или години, ако щете, е живяло детето в тези условия.“ Умоляват се всички притежатели на сведения за момчето да се свържат с уествилското полицейско управление. „Все някой някъде ще знае нещичко – смята полицаят Кармайкъл. – Момчето не е попаднало в гората от небето.

Първа глава
23 април 2020 г.

КАК УСПЯВА ТЯ ДА ОЦЕЛЕЕ? Как остава жива след всичкия ежедневен тормоз?
Ден след ден. Седмица след седмица. Година след година.
Седи в училищната актова зала с приковани в една точка нищо невиждащи и немигащи очи. Лицето ѝ е каменна маска. Не поглежда нито вляво, нито вдясно. Изобщо не помръдва.
Гледа право пред себе си.
Около нея са съучениците ѝ, сред които е и Матю, но тя и тях не поглежда. Не обелва и дума към нито един от тях, но това не им пречи те на нея да ѝ говорят. Момчетата – Райън, Краш (да, точно „Катастрофа“ означава истинското му име), Тревър и Картър – не престават да я наричат с обидни епитети, да шепнат гадости по неин адрес, да ѝ се присмиват и подиграват. Да я замерят с какво ли не – кламери, ластици, сухи сополи и твърди топчета от сдъвкана хартия.
Най-весело им става, когато хартиените топчета залепнат за косите ѝ.
Наоми – така се казва момичето – не помръдва. Само гледа втренчено пред себе си. Очите ѝ са сухи. Матю все пак помни как до преди две-три години се случваше да се насълзят от тези безкрайни, нестихващи ежедневни оскърбления.
Оттогава обаче – не.
Матю наблюдава. Но нищо не прави.
И учителите са претръпнали и почти не се трогват. „Престани вече, Краш“, обажда се по някой от време на време, но нито Краш, нито който и да било от останалите му обръщат някакво внимание.
А Наоми просто продължава да търпи.
Матю усеща, че всичките тези подигравки трябва някак си да спрат. Но не предприема нищо. Веднъж му стига. Нали се опита.
И пострада.
Матю се напъва да се сети от кога започна тормозът над Наоми. Толкова лъчезарно дете беше в началното училище. Така я беше и запомнил: вечно усмихната. Е, още оттогава ходеше във вече носени от други деца дрехи и с немити коси, заради които някои момичета я гледаха с лека насмешка. Но всичко беше поносимо до деня, в който на четвъртокласничката Наоми ѝ прилоша и тя повърна посред часа при госпожа Уолш. Бликналата от устата ѝ струя се пръсна във всички посоки от подовия балатум, мокрите кафяви парченца опръскаха обилно Ким Роджърс и Тейлър Расъл и стаята така се овоня, че госпожа Уолш се видя принудена да ги изкара до един навън, включително и Матю, да излязат на игрището за кикбол и да издават звуци на отвращение, докато стискат с пръсти носовете си.
От този момент нататък животът на Наоми коренно се промени.
Матю много пъти си задаваше въпроса какво точно беше станало. Болна ли е била през онази сутрин? Баща ѝ ли – по това време майка ѝ вече не фигурираше в живота ѝ – я беше принудил да дойде на училище? Ако в този ден беше останала у дома, другояче ли щяха да се развият нещата? Повръщането ли се явяваше преломният момент в живота ѝ, или и без него тя пак щеше да поеме по сегашния си труден, каменист и мрачен житейски път?
Още едно мокро хартиено топче в косата. И още обидни епитети. И още жестоки подигравки.
Наоми седи и търпеливо чака да дойде краят.
Поне засега. Поне за целия днешен ден. Защото със сигурност ѝ е ясно, че няма да е за постоянно. Няма да престанат нито днес, нито утре. Тормозът никога не спира за дълго. Той е вечен неин спътник.
Как успява тя да оцелее?
В отделни дни като днешния Матю наблюдава внимателно и изпитва желанието да направи нещо.
За разлика от повечето дни. Гавренето, разбира се, продължава и през тях, но е толкова редовно и привично, че се превръща в най-обикновен шумов фон. Матю вече е схванал ужасната истина: човек претръпва спрямо жестокостите. Започва да ги възприема за нормалност. И продължава по своя път.
Дали пък и Наоми не ги е възприела по този начин? Да е претръпнала?
Матю не знае. Вижда я само как всеки ден седи на последния ред в класната стая, на първата редица по време на общоучилищните събрания, съвсем сама на една от ъгловите маси в столовата.
Но ето че сега – седмица след сегашното събрание – нея я няма.
Един ден Наоми изчезва.
И Матю не може да се примири с липсата ѝ.

Start typing and press Enter to search