Буковски: Защо сънуваме толкова много, а си спомняме толкова малко?

Едно от най-новите издания на „Библиотека България“ е последният сборник с разкази на лекарят-писател Тео Буковски, „…А те прелитат нощем“. (сборник разкази, цена: 15 лв., 194 стр., меки корици; редактор: Симеон Аспарухов; фотограф: Светослава Мадарова). Книгата съдържа 28 разказа, всеки от които представя т.нар. остростюжетни жанрове по различен и изненадващ начин.

Авторът Тео Буковски представя книгата си по следния начин:

„Защо сънуваме толкова много, а си спомняме толкова малко? И то само кошмарите! Преследват ни тъмни сенки, настигат ни уродливи същества, лутаме се в тесни коридори, в които въздухът ни свършва, а крайниците ни се движат все по-сковано и тежко сякаш сме обречени. В 4.50 сутринта. Кога започваме да виждаме в жълто? Или в… черно-бяло? От какво се пораждат болката и тъгата? Чиста биохимия ли са или…
Тази книга щеше да е само автобиографична, ако в нея нямаше и голяма доза фантастичност, няколко изцяло криминални сюжета и щипка хорър. Но нима животът ни не е тъкмо това? В кратките измерения на болката прелитат спомени и изпълзяват страхове. Но по-важното е нито за миг да не се отказваме от въображението си.“

Редакторът на „…А те прелитат нощем“, Симеон Аспарухов, споделя:

„Истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта.
И я е разказал правилно.“

Страхотен сборник за страховете и не само, следващ традициите на Лъвкрафт и Кинг едновременно, но в полето на съвременната българска литература. На автора и книгата предстоят много срещи с читатели – София, Велико Търново, Пловдив, Шумен, Търговище и др.
Премиерата на книгата е замислена като музикално-театрален спектакъл и ще се състои на 24 март, в София, Клуб „Грамофон“, ул. „Будапеща“ 6, от 19:00. Заповядайте!


~~~
Тео Буковски е роден e през 1973 г. в Шумен. Завършва Медицинския университет в София и от 24 години работи като лекар. Първата му публикувана самостоятелна книга е романът „Убийства 4D”, март 2014. През 2019-20 г. Води рубрика „Измерение Х“ за остросюжетна литература във в-к България днес. Понастоящем рубриката продължава в сайта на издателство „Библиотека България”. Член е на Съюза на българските писатели (от 2021 и на УС на СБП), на Съюза на писателите-лекари „Димитър Димов”, Клуба на писателите-криминалисти „Саламандър” и пръв председател на Асоциацията на младите български писатели. Има пет издадени прозаични книги, сборници с разкази и романи: „Убийства 4D” – 2014; „4.50 Часът на кошмара” – 2014; „… А те изпълзяват нощем” – 2016; „9.8 по скалата на болката” – 2017 в съавторство с Десислава Шейтанова; „… А те прелитат нощем“ – 2021.

Фикция ли е Тео Буковски?

Интервю на Симеон Аспарухов  

Псевдонимът си дължа на голямата писателка Весела Люцканова. През 2014 г., преди да излезе романът „Убийства 4D“, тя със сериозен тон ме посъветва: „С тази прозаична фамилия Иванов няма да стане“. И аз напълно ѝ се доверих и като издател, и като мой родител в литературата. Хората, които са чели романа, знаят откъде идва псевдонимът, а тези, които не са… да го потърсят, може би ще им е интересно. В живота ни има толкова много фикция, че на моменти се питаме дали сънуваме или всичко е реално. Важното и най-значимото обаче е постоянно да изпитваме себе си, за да сме сигурни служим ли на суетата или на славата на деня, оставайки дребни духом или защитаваме истината, отблъсквайки всички нечисти помисли. А си спомням и една мъдра приказка, че който сам съди себе си навреме, се спасява от съда на другите. Рождество е празникът, на който винаги се замисляме колко недостатъчно добри сме били. Проблемът е в това защо толкова рядко си задаваме този въпрос. Руският хирург, издигнат в светец, Лука Симферополски, е казал: „Ако не можеш да сториш за хората голямо добро, постарай се да сториш поне малко добро“.

Остросюжетният жанр ли е категоричното ти амплоа?

Винаги съм обичал жанровата литература – крими, фантастика, психологически трилър, не само като читател, но и като разказвач. Не мога да си представя, че някога ще напиша исторически роман, въпреки че съм имал такива предложения. По-добре и да не опитвам, защото съм сигурен, че няма да ми се получи. То е все едно утре да ме вкарате в операционната и да ми връчите скалпела, за да направя апендектомия, а колегата-хирург да го командироват да преглежда и ваксинира бебетата от практиката ми. И едното, и другото е медицина, ама всеки трябва да знае в коя област е най-добър. Така е и в литературата – малко са писателите, които са еднакво добри и с поетичните рими, и със сложните повествования.

Животът цветен ли е или ти оцветяваш живота?

Има една мисъл на Рей Бредбъри, най-любимият от любимите ми писатели-фантасти : „Всеки ден трябва да се инжектираме с малко фантазия, за да не умрем от реалност.“ Като се замисля, имал съм дни, в които не ми е била достатъчна една-единствена доза фантазия, а поне две-три спринцовки въображение, за да оцелея и да продължа да харесвам живота. При това не използвам въображението си само, за да измислям истории, които да напиша на белия лист или на лаптопа, понякога то ми е абсолютно необходимо за баланс в реалния свят. Помня, като дете „одухотворявах“ не само неодушевени предмети като войниците от пластмаса и плюшените си играчки, но и плевелите от градината на баба ми или чушките за консервиране. С всяко растение и с всеки зеленчук можех да разиграя цяла сценка пред по-малката ми сестра, а понякога се получаваха няколкодневни сериали, докато зелените пиперки започнеха да пожълтяват, бавно да омекват и уви, вече не ставаха за печене.

Как започна да пишеш?

Вълнуващата история, която се беше родила в главата ми, трябваше да бъде завършена с точно тези измислени герои, за които досега ти разказвам. Тогава съм бил на 7-8 години. На 10 написах първата си приказка – твърде наивен опит за имитация на „Цветята на малката Ида“. Но във всяко начало всички сме имитатори на тези, които харесваме, нали? Незнайно защо тъгата в историите на Ханс Кристиян Андерсен винаги ме е привличала. И досега съм убеден, че тъжният човек, дори и да е със заблуждаваща усмивка на лицето, е по-добър разказвач от онзи, който е доволен от всичко в живота си. На 15 сътворих една пиеса, работното ѝ заглавие беше „Пиявица“. По това време бях влюбен в театъра и дори играех в любителски драмсъстав в гимназията. Моята пиеса, разбира се, не видя бял свят. Въпреки че не ми е липсвало самочувствие. Ясно си спомням как я изпратих на списание „Театрална библиотека“. Препоръчаното писмо с ръкописа ми се върна след месец с отговор на обратната разписка – няма такъв адрес. Всъщност първата ми публикация на хартия не беше нито стихотворение, нито разказ, както би било логично да се случи, а… илюстрация към приказка. Но това е отделна история.

Кои са героите ти?

За мен писането не е самотно занимание. Винаги, когато разказвам една история, си представям как някой непознат чете зад гърба ми, погледът му бяга по редовете, надпреварва се със скоростта на моите пръсти, а очите му стават все по-големи от любопитство. Всъщност това е и причината да пиша. Много искам да изненадвам с нещо читателите си – понякога със странна история, друг път с необичайни персонажи или съвсем обикновени, но поставени в извънредни условия.  Почти винаги в историите ми трябва да има неочакван финал. Колко често го постигам? Е, някои биха казали, че и трийсет процентна успеваемост е добра. Някои сюжети ми хрумват внезапно, други изкристализират с месеци, за едни ми е нужен спомен, други се раждат с някой случайно запаметил се сън. Някои са по-интересни, други, колкото и да съм се постарал, си остават леко скучни. И това е, защото всяка история има свой дух. Ако духът на историята или ако искаш наречи го с по-популярното ако вдъхновението не докосне ума на автора, в разказа или романа, дори и написани по всички правила на изкуството, ще има нещо, което няма да им достига.

Кои прелитат нощем в „… А те прелитат нощем“?

В последните три творчески години се бях преселил в една история, условно наречена „Седем капки кръв“. И когато най-сетне беше логично да я представя пред читателите, изведнъж вдъхновението ме отклони в съвсем друга посока. Помня онази топла септемврийска вечер, в която то ме докосна по рамото и ме убеди, че първо трябва да разкажа няколко други истории. Така се родиха кратките измерения на болката в „… А те прелитат нощем“ – сборник, в който е включен и разказа „Сребърна малка шейничка“. На корицата на книгата споделям, че има много автобиография в тези разкази и това няма как да не е така, но важното за мен е, че в тях има твърде много емоция, а това прави разказаното истинско и вълнуващо. Първият разказ е писан през 1991 г., разбира се в книгата е включен в съвсем нова редакция, а последният – през месец октомври 2021 г. Това са три десетилетия от живота ми, от които съм запазил и досега трудните спомени, човешките страхове и болката във всичките ѝ измерения. Те прелитат винаги нощем.

Start typing and press Enter to search